1. Ваше Високопреосвещенство, благодарим Ви за съгласието да дадете интервю за нашия портал. Преди монашеския живот и архипастирското служение Вие сте завършили медицински факултет, а в биографията Ви се споменава, че огромно влияние върху Вас е оказала книга за живота на свети Лука Кримски — лекар, изповедник и архиерей. Какво в личността на свети Лука Ви докосна най-дълбоко и именно неговият пример ли повлия на Вашия духовен път?

— Действително, първата книга на религиозна тема, която прочетох, ми бе дадена от моя духовник – схиархиепископ Алипий (Погребняк). Това беше книга за свети Лука, издадена не по типографски начин, а като самиздат: благодарение на старанията на благочестиви хора текстът е бил набиран на пишеща машина, а след това страниците са били копирани и разпространявани сред хората.
Самият свети Лука (Войно-Ясенецки) е, несъмнено, многостранна личност. Той е бил архиепископ, професор по хирургия и лауреат на Сталинска награда. А това е уникално дори за богатата на подвизи християнска история. У него поразява не просто мащабът на постиженията, а невероятният, почти невъзможен синтез от качества.

Бих откроил специално няколко преплетени страни. Първо, вярност и твърдост по избрания път, напук на историческата буря. Представете си човек, който приема свещен сан през 1921 г. — в самия разгар на най-жестоките гонения срещу Църквата, когато свещенството е било практически синоним на смъртна присъда. Той прави това, бидейки вече известен лекар, учен, баща на четири деца, наскоро загубил съпругата си. Тази готовност съзнателно да пожертваш земното благополучие, кариерата и безопасността си заради това, което смяташ за истина, разтърсва до дъното на душата.

Второ, въпреки че е бил учен със световна известност, той никога не е свалял кръста си (панагията). Благодарение на неговата книга „Очерци по гнойна хирургия“, настолен учебник за много поколения лекари, и до днес се спасяват човешки животи. Поразява неговата безкомпромисност. Така, например, преди началото на всяка операция той се е молил, поставял е кръст с йод върху тялото на пациента и едва тогава е вземал скалпела. Четял е лекции на студенти и лекари в расо и с панагия на гърдите, принципно не е влизал в операционната, ако оттам са махали иконата. Той доказа на целия свят, че между истинската наука и дълбоката вяра няма противоречие — те могат хармонично да съжителстват в едно велико сърце.

Трето – примерът за безгранично милосърдие. За него не е съществувала идеология, когато е ставало въпрос за човешка болка. Намирайки се в жестоки, нечовешки заточения в Сибир (общо е прекарал в затвори и заточения 11 години), той е продължавал да оперира безплатно, без да дели хората на „свои“ и „чужди“. При него, заточения „враг на народа“, са се извивали огромни опашки не само от местни селяни, но и от партийното ръководство. Лекувал ги е в полуразрушени колиби, използвайки като инструменти обикновени ножове и ключарски клещи. По време на войната ръководи евакуационна болница, изтръгвайки от прегръдките на смъртта тежко ранени съветски войници. Оперирал е с денонощия, а ако санитарката забравела да му остави храна, можел да оперира гладен по няколко дни. Когато през 1946 г. му връчват Сталинска награда първа степен за научни трудове, той превежда на практика цялата сума (200 хиляди рубли) в помощ на сираците и детските домове, пострадали от войната, оставяйки за себе си само най-необходимото за скромен живот.

А какво да кажем за знаменитата телеграма на свети Лука до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР М. И. Калинин, изпратена в началото на Великата отечествена война – това е един от най-силните документи на епохата. В нея той пише: „Аз, епископ Лука, професор Войно-Ясенецки, излежавам заточение в селището Голяма Мурта, Красноярски край. Като специалист по гнойна хирургия, мога да окажа помощ на воините в условията на фронта или тила, там, където ми бъде поверено. Моля заточението ми да бъде прекъснато и да бъда изпратен в болница. След края на войната съм готов да се върна в заточение“.

Примерът за патриотизъм на свети Лука не е имал нищо общо с държавната идеология, той е бил вкоренен в християнската любов към ближния. Неговата телеграма е уникален пример за истинско, неконюнктурно служение: намирайки се в унизително заточение, гонен от съветската власт, той не е затаил обида, а в момента на смъртоносна заплаха за Родината предлага своя гениален хирургически талант за спасяването на ранените войници, смирено добавяйки: „След края на войната съм готов да се върна в заточение“.

И разбира се, несломимият дух и честност пред Бога и хората. Подлагали са го на разпити на „конвейер“ (когато не дават на човека да спи по 13 денонощия и постоянно го разпитват), биели са го, изпращали са го отвъд Полярния кръг. Но той не е подписал нито един фалшив донос, не се е отрекъл от Христос и не се е озлобил към хората. При това открито е казвал: „Обикнах страданието, което така удивително очиства душата“. А в докладите на НКВД-КГБ са го наричали „упорит старец“.

Свети Лука не е бил „абстрактен“ светец от старинна икона. Той е наш съвременник, както и свети Николай Жички, живял през XX век, преминал през бюрократичните, политическите и битовите кошмари, с които са се сблъсквали милиони хора. И сред тази тъмнина той е останал безупречен лекар, патриот, верен пастир и човек с невероятна вътрешна свобода. Лекувал е телата на хората със земна хирургия, а душите им — с примера на своя живот.

Разбира се, примерът на такава Личност повлия и продължава да влияе на духовния ми път, така например, съпоставям много свои постъпки с неговите в една или друга ситуация. Когато преподавах в медицинския университет, посвещавах отделна лекция на свети Лука. Дори някои разпореждания по епархията на практика преписах от разпореждания, които е издавал самият свети Лука.

2. Ваше Високопреосвещенство, като човек, преминал пътя на медицинската наука, а след това на свещеническото и епископското служение, Вие сте имали възможност да опознаете човека и като лекар, и като духовник. Помогна ли Ви именно този опит да разберете по-дълбоко колко тясно са свързани у съвременния човек телесното, психичното и духовното състояние? Кои духовни рани и болести най-често разпознавате днес у хората и защо съвременният човек, въпреки технологичния и научен прогрес, често става все по-уязвим и духовно неуверен?

— Ярък пример за такова разбиране на човека е бил именно свети Лука (Войно-Ясенецки). На границата между колосалната хирургическа практика и вярата, той написва труда „Дух, душа и тяло“, където прокарва пътя към разбирането на триединството на човека: тяло, психика и дух, и доказва, че е невъзможно да се излекува плътта, ако се пренебрегва душевното и духовното състояние на човека. Опирайки се на огромна медицинска практика, той твърди, че сърцето не е просто помпа, а орган за висше познание и връзка с Бога, а човешкият мозък е само „приемник“ за проявите на духа. Той е лекувал хората, ясно осъзнавайки: невъзможно е да се излекува плътта, ако душата е ранена, а духът е дезориентиран.

Съвременната медицина все повече се отдалечава от представата за човека като „набор от органи“ и все по-дълбоко навлиза в психосоматиката, невробиологията и биоетиката. Лекарят ежедневно вижда това, което е скрито за останалите. А именно как абстрактни преживявания се превръщат във физически болести, и обратното — как силата на духа с Божията помощ побеждава биологичните прогнози.
Всеки практикуващ лекар знае, че зад определено болестно състояние често стои неотреагирана емоция, продължителен стрес или депресия. Той разбира, че да лекуваш само тялото, игнорирайки душевната травма на пациента, често е безсмислено — болестта ще се върне. Лекарят вижда и обратната връзка: как телесните сривове променят личността на човека.

Най-дълбокият опит, който продължавам да придобивам, е общуването с лекари (особено онколози, реаниматори и хирурзи) и техните пациенти, намиращи се на границата между живота и смъртта. Тук се включва третото ниво — духовното (смислови жизненоважни ориентири, вяра, воля, вътрешен стълб). Неколкократно съм наблюдавал феномена, при който двама пациенти с абсолютно еднаква диагноза и лечение имат различен изход. Този, който е загубил смисъла на живота и е вдигнал ръце — угасва мигновено. Този, който има за какво да живее, който запазва вътрешен мир и надежда, се измъква въпреки прогнозите. Духовното състояние е способно да мобилизира скрити резерви на тялото, които науката и до днес не може напълно да обясни. Освен това лично съм наблюдавал как човек, молейки се искрено на Бога и участвайки в Тайнствата, е получавал изцеление от болести.

Още докато учех в университета, постоянно стигах до извода, че човекът не е просто биологична машина. За да бъде разбираемо за съвременния човек, живеещ в условията на колосални информационни и емоционални натоварвания, може да си го представим така: тялото е екран, върху който се прожектират проблемите на психиката, която на свой ред е мост, свързващ биологията със съзнанието, а духът, който определя дали този сложен механизъм ще може да живее и да побеждава болестите, е фундаментът и същевременно каналът, свързан с източника на енергия – Бога.

Свидетели сме на това как научно-техническият прогрес лекува нашето тяло, но парадоксално нанася удари по психиката и духа. Така днес у съвременните хора най-често се забелязват три взаимосвързани духовни рани.

•    Първата е екзистенциалният вакуум или, по-просто казано, загубата на смисъл. Прогресът е задоволил базовите потребности (глад, студ, тежък труд), освобождавайки на човека много време. Но комфортът не отговаря на въпроса: „Защо живея?“. Без висш смисъл и духовен вектор човек се сблъсква с празнота, която се опитва да заглуши със сурогати — потребление, кариеризъм или цифрови зависимости.
•    Втората е дълбоката екзистенциална самота при излишък от връзки. Социалните мрежи създават илюзия за общуване, но лишават човека от истинска духовна близост и съпреживяване. Ражда се „болестта на отчуждението“ — състояние, при което човек се чувства дълбоко самотен и неразбран сред хиляди виртуални „приятели“.
•    Третата е „синдромът на бога“ и илюзията за всеобхватен контрол. Технологиите внушават на съвременния човек, че е всемогъщ, че може да пресметне всичко и да го настрои според себе си. Но когато се случи това, което е невъзможно да се контролира (тежка болест, загуба на близък, криза), неговата крехка ментална конструкция се срива. Човек се оказва напълно неподготвен за срещата със страданието.

Причините за това, според мнозина, се крият в информационния шум и откъсването от тишината. Прогресът лиши човека от умението да остава насаме със себе си и с Бога. Ние постоянно бомбардираме мозъка си с чужди животи, новини и суета. В тази непрекъсната надпревара за успех и комфорт атрофира духовният имунитет.

Бих казал, че съвременният човек се е научил да стерилизира света около себе си, но е разучил да пречиства и защитава вътрешното си пространство. Тялото е сито и облечено, психиката е претоварена със стимули, а духът е изтощен. Именно тази диспропорция прави нашия съвременник толкова уязвим и вътрешно неуверен.

3. През април в Белград беше създаден Международен съвет за защита на православния каноничен ред. В състава му трябва да влязат видни експерти, богослови, аналитици, които ще подготвят стратегически доклади, препоръки и документи с цел неутрализиране на заплахите за православното канонично единство. Тъй като тази инициатива, според думите на създателите на Съвета, се основава на предложение, което Вие по-рано изразихте в медиите, задаваме закономерния въпрос - от какво според Вас зависи успешността и ефективността от работата на този проект? Върху какви конкретни въпроси трябва да фокусира вниманието си той?

— Създаването на подобен съвет в Белград е сериозна стъпка, която трябва да помогне за разрешаването на дълбоката криза, преживявана днес от целия православен свят. По наше скромно мнение, успешността и ефективността (за нас тези понятия са тъждествени) на неговата работа ще зависи не толкова от административния ресурс или аналитичната тежест на документите, колкото от дълбоките духовни и еклезиологични принципи.

Ефективността на този проект, доколкото можем да съдим, до голяма степен ще се определи от следните фактори:

а) Разбиране на духа на каноните, а не само на тяхната буква. Православното канонично право не е сух юридически кодекс, а „инструмент“ за спасение на душата и запазване на църковния мир. Именно затова думите на апостол Павел: „Той ни е дал способност да бъдем служители на Новия Завет, не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът животвори“ (2 Кор. 3:6) — имат пряко отношение и към църковното право. Каноните са неотделими от догматите и любовта. Ако Съветът тръгне по пътя на чисто юридическия, формален подход, неговите документи ще си останат само академични текстове. Успехът зависи от способността на експертите да съчетават строгостта в защитата на истината с пастирското състрадание и църковната целесъобразност. Задачата на Съвета не е просто да осъди нарушението, а да посочи пътя за излекуване на възникналата канонична рана.

б) Свобода от геополитическата конюнктура. Каноничният ред се подкопава тогава, когато църковните въпроси стават заложници на политическите интереси на държавите (без значение дали става дума за натиск от глобални центрове на сила или локални национални интереси). Затова, за да имат документите на Съвета реален авторитет в цялата пълнота на Православието, те трябва да бъдат безупречно безпристрастни. Съветът трябва да се ръководи изключително от благото на Христовата Църква, а не от политическия дневен ред. Христоцентричността, а не геополитиката — е основният залог за доверие към експертите.

в) В състава на Съвета трябва да влизат представители на различни Поместни църкви, способни да се чуват взаимно и да говорят на езика на общоправославния консенсус. Именно това ще придаде огромна тежест на решенията на Съвета, защото, според Писанието, „при много съветници има успех“ (Притч. 15:22). Истински църковно решение се ражда тогава, когато може да се каже: „а с истинска любов да растем по всичко в Онзи, Който е глава - Христос, от Когото цялото тяло... при действието на всяка част според силите ѝ , нараства“ (Еф. 4:15-16). Силата на документите ще зависи от това доколко те изразяват съборния разум на Църквата.

г) Интелектуална честност и дълбочина на анализа. Съвременните предизвикателства пред каноничния ред са сложни. Това не са просто класическите разколи от миналото, това са нови богословски концепции, които се опитват да пренапишат еклезиологията (например, новите теории за първенството по чест и власт в Православието; или теорията, че всички религии са пътеки, водещи към Единия Бог). Свети апостол Павел ни е заповядал да „пазим единството на духа чрез връзките на мира“ (Еф. 4:3). Каноничният ред не е самоцел, а само рамка, удържаща този съюз на мира. Тук Съветът няма право да се ограничава с лозунги. Отчетите и препоръките трябва да бъдат безупречни от гледна точка на патрологията (учението на светите отци), историята и каноничното право. Изисква се дълбока, честна, аргументирана и същевременно спокойна деконструкция на лъжливите богословски твърдения. В Книгата на правилата и трудовете на светите отци каноничният ред винаги се разглежда като условие за запазване на единството на Духа в съюза на мира. Успехът на Съвета зависи от това дали работата му ще стане проява на любов към Църквата. Ако в основата на документите стои молитвата, болката за разделеното Православие и искреното желание да се върнат заблудилите се в каноничното русло — Господ ще благослови тези трудове и те ще станат действен ориентир за Поместните църкви. Тук бихме искали да предложим нашия скромен опит – обща молитва, например по съгласие, на всички членове на Съвета по едно и също, удобно за всички време.

Без да претендираме за последна инстанция на истината, смятаме, че вниманието на Съвета трябва да бъде фокусирано върху онези „болезнени точки“, където каноничните нарушения преминават в системно изкривяване на православната еклезиология, за които вече много се говори, но все още няма решение.
От богословска гледна точка изглежда очевидно, че е необходимо да се съсредоточим върху следните ключови възли от съвременни заплахи:

1) Деконструкция на концепцията за „първенство на властта“, проблемът за „източното папство“. Това е главното богословско предизвикателство на XXI век. Става въпрос за опитите на Константинополската патриаршия да затвърди за себе си изключителни права, несвойствени за православното разбиране на съборността. Във Вселенската Църква няма и не може да има земен глава, заместващ Христос. Претенцията за съдебно и административно превъзходство и непогрешимост на един престол в Православието е директно изпадане в папизъм, което разрушава съборната природа на Църквата.
2) Защита на еклезиологията от „релативистичния икуменизъм“. Икуменизма преп. Юстин наричаше практическо изражение на панереста, тъй като той размива границите между Истината (Христос) и заблудата, превръщайки Църквата в „религиозен супермаркет“. Вече се появиха редица документи и изказвания, в които се заличават догматичните различия заради секулярния дневен ред или политическото „християнско единство“. Това изисква от нас противодействие на опитите Православието да бъде превърнато в част от глобален хуманистичен проект, където догматите се принасят в жертва на „политическата коректност“ и земните компромиси.
3) Граници и ред за предоставяне на автокефалия. Кризата в Украйна и други региони оголи липсата на фиксиран общоправославен консенсус относно механизма за провъзгласяване на независимост на Поместните църкви. Досега не са решени въпросите: кой, как и при какви условия има право да дарява автокефалия. Принципният фокус е върху тезата, че автокефалията е възможна само при съгласие на Църквата-Майка и консенсус на всички Поместни църкви, а не по еднолично решение на която и да е отделна катедра или само на претендента.
4) Проблемът с „каноничното рейдерство“ и нахлуването в чужди територии. Грубото нарушение на древните канони (в частност, 2-ро правило на II Вселенски събор) е самоволното премахване на чужди юрисдикции и учредяването на свои структури на териториите на други Поместни църкви. Ярък пример в Украйна е „изцеляването“ на разколниците без тяхното покаяние и законно ръкополагане (приемане в съществуващия сан на лица, нямащи апостолска приемственост).
5) Съотношение между църковните канони и държавния суверенитет. Тук ни се струват очевидни две подточки. Първо, днес Поместните църкви се сблъскват с колосален натиск от страна на светските власти, които се опитват да използват религиозния фактор за геополитическо разделение. Необходима е канонична защита на Църквата от принудителна промяна на нейния статут, име или структура под натиска на политиците. И оттук произтича защитата на гонените общности от секулярния тоталитаризъм. Международната критика към опитите на държавата да подчини Църквата или да използва разколите за политически цели, виждайки в това подмяна на Небесното Царство със земно. Съвременната криза в Украйна, където каноничната Църква е подложена на гонения, е класически пример за това как политическият хуманизъм се опитва да преформатира Богочовешкия организъм. От позицията на о. Юстин (Попович), подкрепата от държавния апарат за неканонични структури е проява на същия онзи „човекобожески“ дух, който се опитва да администрира благодатта на Светия Дух с помощта на полицейски палки и политически укази.
6) Екстериториалност и феноменът на „диаспората“. Въпросът кой духовно трябва да обгрижва милионите православни християни, живеещи в Западна Европа, Америка и Азия, където исторически не е имало Поместни църкви. Няма ясно опровержение на теорията, според която цялата православна диаспора по света уж автоматично се подчинява изключително на Константинопол.
7) Рецепция на каноничните решения в дигиталната епоха. В условията на информационна война всякакви канонични запрещения, анатеми или решения на Синодите мигновено се девалвират в медийното пространство. Към момента не са ни известни стандарти за „канонична хигиена“ и комуникация, както и за това как да се поднасят сложните богословски и правни решения на паството на разбираем език, за да се защитят вярващите от манипулации, сеещи съмнения и подкопаващи авторитета на свещеноначалието.

4. Както е известно, световното Православие успя съвместно да уреди проблема с българския разкол. Тогава съборността успя да победи амбициите на един конкретен църковен център. Това на свой ред доведе до канонично решение на сложния въпрос в полза на БПЦ. Защо днес ситуацията се развива по друг начин и Предстоятелите не могат да уредят украинския проблем по примера на българския?

— Това е много дълбок и точен исторически въпрос. Действително, преодоляването на Българския разкол (особено на Всеправославния събор в София през 1998 г.) често се дава като пример за тържество на съборния разум на Църквата, когато в името на излекуването на раната върху тялото на Църквата Патриарсите и представителите на всички автокефални Църкви седнаха на една маса.

Защо днес „българският сценарий“ не успява да се приложи към украинската църковна криза и Предстоятелите не могат да уредят този проблем? Ако трябва да говорим директно и откровено, като между хора, които дълбоко разбират църковната история, настоящата ситуация принципно се различава по няколко ключови параметъра. При това оценката за личната роля на патриарх Вартоломей в украинския въпрос е един от най-дискусионните въпроси в съвременната история на Църквата. Защото в зависимост от еклезиологичната позиция, а именно виждането за природата на църковната власт, неговите действия се оценяват принципно различно.

Ще се постараем да отхвърлим чисто емоционалните и политическите моменти и да погледнем на ситуацията от гледна точка на каноничното право и църковната дипломация. Може да се отбележи, че причините за невъзможността да се повтори българският прецедент и личната отговорност на Вселенския патриарх се виждат в няколко взаимосвързани плоскости.

Първо нека разгледаме позицията на Константинопол тогава и сега. През 1998 г. начело на българския разкол стоеше така нареченият „алтернативен Синод“ на „патриарх“ Пимен. Всеправославният събор в София беше свикан по инициатива на законния български Патриарх Максим, но главна роля в провеждането му изигра Вселенският патриарх Вартоломей, който действаше като модератор на съборния процес и арбитър. Предстоятелят на Константинополската църква, въпреки първоначалните си твърди предложения (включително оставка на Патриарх Максим), в крайна сметка се подчини на общото съборно мнение на мнозинството Църкви. Разколниците бяха приети обратно чрез покаяние и в съществуващия им сан (с признаване на техните хиротонии), но в лоното на вече съществуващата и призната от всички Българска Православна Църква. В София патриарх Вартоломей действаше като мъдър светител, готов да изслушва другите в името на мира.

В украинския въпрос обаче Константинополската патриаршия престана да бъде неутрален посредник, а самият патриарх Вартоломей изстъпи като абсолютен монарх, уверен в своята изключителна правота, насаждайки доктрината „Пръв без равни“ (Primus sine paribus). Главният упрек, който се отправя срещу него от страна на мнозинството Поместни църкви (дори тези, които запазват общение с него), е отстъплението от традиционната съборност в посока към така нареченото „източно папство“. Така фактически патриарх Вартоломей монополизира правото за предоставяне на автокефалия. В навечерието на Критския събор през 2016 г. дълго време се подготвяше документ относно реда за предоставяне на автокефалия. Беше постигнато съгласие, че за провъзгласяването на нова независима Църква е нужен консенсус от всички Поместни църкви. Обаче патриарх Вартоломей видя в това споразумение накърняване на изключителната прерогатива на Константинопол и, налагайки я, през 2018 г. едностранно издаде Томос за автокефалия на „ПЦУ“, отменяйки актове от XVII век. Тъй като Фенер сам извърши действие, което другите Църкви смятат за превишаване на правомощия, той стана пряка страна в конфликта, тъй като игнорира мнението на Предстоятелите на други Поместни църкви (в частност Антиохийския, Албанския, Йерусалимския, Полския), които фактически умоляваха Фанар да свика Всеправославен събор или Синаксис за съвместно решение. Патриарх Вартоломей отхвърли тези предложения, заявявайки, че събор по украинския въпрос няма да се свиква, тъй като решението вече е взето и не подлежи на обсъждане.

Не по-малко важен е и геополитическият фактор. Църковните кризи винаги са преплетени с политиката, но мащабите на натиск в тези два случая са несъпоставими. В България разколът от началото на 90-те бе породен от вътрешната българска политика (демократичното правителство на СДС подкрепяше „алтернативните“ срещу „комунистическия“ Патриарх Максим). Към 1998 г. напрежението вътре в страната бе спаднало, държавата бе уморена от религиозната война, а за световните геополитически играчи този разкол нямаше стратегическо значение. Оставиха Църквите спокойно да решат проблема сами.

Украинският църковен въпрос обаче се оказа в епицентъра на глобалния геополитически разлом между Русия и Запада. В процеса бяха пряко и открито въвлечени висшите ешелони на властта в Украйна, дипломатите на САЩ и държавните структури на РФ. А, както е известно, в условията на остър цивилизационен сблъсък залозите се вдигат толкова високо, че всеки църковен компромис се блокира от политически интереси и се възприема от страните като капитулация.

Сега да преминем към въпроса за каноничната легитимност, „чистотата на хиротониите“ и снемането на анатемите. Това е най-сложният богословски възел, който отличава двете ситуации из основи и стои в основата на каноничната отговорност на патриарх Вартоломей за едноличното снемане на запрещения, наложени от друга Църква.

Участниците в българския разкол (митрополит Пимен и др.) първоначално бяха законни, канонично ръкоположени епископи на БПЦ, изпаднали в разкол по административно-политически причини. Техният каноничен статут като епископи преди разкола никой не оспорваше. Съборът в София приложи към тях принципа на икономията и ги прие в съществуващия им сан.

В Украйна ситуацията е друга. Ръководителят на бившата „УПЦ КП“ Филарет Денисенко бе предаден на анатема от Събора на РПЦ през 1997 г. Това решение тогава бе официално и писмено признато от всички Поместни църкви, включително от самия патриарх Вартоломей (който потвърди това пред Патриарх Алексий II). Другият клон, „УАПЦ“, водеше приемствеността си от лица, чието епископско достойнство изобщо не се признаваше. През 2018 г. Фенер промени позицията си, позовавайки се на своето историческо право да приема апелации от целия свят.

Проблемът не е в самия факт на приемане чрез икономия, тъй като Църквата познава примери на милосърдие. Проблемът е в това, че от страна на разколниците не последва покаяние, а структури, които нямаха канонична приемственост, бяха признати „в съществуващия сан“ с един замах на перото. За много Поместни църкви това се превърна в нарушение на фундаменталното канонично право, което постави под удар авторитета на тайнството свещенство.

Трябва да се говори също и за грешка в църковната дипломация. Личната вина на патриарх Вартоломей се състои и в това, че той тръгна право напред, игнорирайки необходимостта от консенсус. Вземайки решение за Украйна, той и неговите съветници се опираха на прогнози, които в крайна сметка не се оправдаха. Така във Фенер бяха уверени, че след издаването на Томоса мнозинството от епископата, духовенството и вярващите на УПЦ доброволно ще преминат в новата структура. Това не се случи. Също така се очакваше, че авторитетът на Константинопол ще накара останалите Църкви бързо да признаят „ПЦУ“. В действителност, години по-късно, „ПЦУ“ бе призната само от 4 Църкви от 15 (Константинополска, Александрийска, Еладска и Кипърска), при това вътре в самите признали Църкви (в Кипър и Гърция) това предизвика сериозни разделения сред епископата.

Справедливостта изисква да споменем и логиката на самия Фенер, според която патриарх Вартоломей не е „виновен за разкола“, а е бил „принуден да спасява ситуацията“. Поддръжниците на Константинопол твърдят, че милиони украински вярващи години наред уж са се намирали извън общение със световното Православие заради твърдата позиция на Москва, която не е искала да даде реална автокефалия. Патриарх Вартоломей „пое върху себе си историческата смелост да ги върне в лоното на Църквата“.
Обаче има и причина от личен характер, за която са ми говорили архиереи от други Поместни църкви, включително и от призналите „ПЦУ“. Патриарх Вартоломей е дълбоко обиден на Патриарх Кирил за това, че в последния момент той се отказа да отиде на Критския събор през 2016 г., „проваляйки дългогодишните усилия за демонстрация на православно единство“. В очите на Константинопол действията спрямо Украйна са уж отговор на „хегемонията“ и „геополитическите амбиции“ на Московската Патриаршия.

Впрочем, през 2008 г. аз самият бях свидетел как при Блаженейшия Митрополит Владимир идваха емисари в униформи от страна на Юшченко. Те предлагаха преминаване под юрисдикцията на Фенер. Както по-късно ми разказа самият Блаженейши, пратениците твърдели, че с Константинопол вече всичко е решено и там са готови да приемат УПЦ. Нещо повече, според думите на Блаженейшия Владимир, Фенер е планирал да нанесе удар по РПЦ – да обедини УПЦ и „Киевската патриаршия“ в единна митрополия, която предложили да оглави именно той.

Но Митрополит Владимир отговорил с категоричен отказ. Тогава същите емисари, съвместно с представители на Фенер, се обърнали към Денисенко, предлагайки му да признаят неговата структура като митрополия на Константинополската патриаршия. Но амбициите на Денисенко и нежеланието му да стане редови йерарх в чужда църква провалили и този сценарий, отлагайки разкола в православното единство.

Защо тогава съборността е парализирана днес? Както ни се струва, през 1998 г. в София всички страни — и Поместните църкви, и Константинопол, и София — искаха един и същ резултат (единство на Българската Църква) и бяха готови заради това да отстъпят от амбициите си. Днес пълноценното свикване на Всеправославен Събор (по подобие на Аманската среща или Синаксис на Предстоятелите), към което призовават много Предстоятели, е невъзможно поради липса на консенсус по дневния ред. Константинопол смята украинския въпрос за окончателно решен и заявява, че правото да свиква събори принадлежи само на него. Всеки опит на другите Църкви да се съберат без Фенер се възприема от него като разкол. А това се случва на фона на страха от още по-дълбок разкол. Защото Поместните църкви са разделени на три групи: тези, които признаха „ПЦУ“; тези, които са категорично против и прекъснаха евхаристийно общение с Константинопол; и тези, които пазят неутралитет, призовавайки за събор, но без да желаят да стават участници в глобалната караница. Свикването на Събор без съгласието на ключовите катедри може официално да фиксира разделението на цялото Православие на два лагера.

Като цяло може да се каже, че опитът да се излекува локалният украински разкол чрез методите на едностранния административен натиск доведе до това, че този разкол стана глобален, парализирайки общоправославната съборност.

5. Може ли да се съгласим с твърдението, че сега се формира симулакрум на световното Православие? Извършва се подмяна на канони и дори на вероучителни основи? И че днес Поместните Църкви трябва да започнат сериозно и системно обсъждане на възникналите проблеми, които не могат да се сведат само до борба на различни църковни центрове за юрисдикция?

— Това е много дълбок, сложен и, без преувеличение, болезнен въпрос за всеки, който следи съвременния църковен дневен ред.

Ако трябва да отговоря накратко: да, с това твърдение може да се съгласим, и за подобни изводи има сериозни основания. Тук обаче е важен балансът. Едно е да се констатира криза в земните институции на Църквата, а съвсем друго е да се говори за повреждане на самата природа на Христовата Църква.

В какво се проявява „симулакрумът на световното Православие“? По наше мнение терминът „симулакрум“ (копие, което няма оригинал, или видимост без съдържание) тук е поразително точен. Днес външният, институционален контур на световното Православие все повече се разминава с реалното положение на нещата. Виждаме дълбока системна криза, секуларизация на ръководните структури и криза на доверието.

Въпросите на геополитиката и желанието на някои първойерарси да си „поиграят“ с нея доведоха до разкол вместо до евхаристийно единство. Днес световното Православие е разцепено на блокове. Прекъсването на евхаристийното общение между най-големите Църкви (в частност заради „украинския въпрос“ и действията на Константинополската патриаршия) превърна единната Църква в поле на политически битки. Православието на глобално ниво често изглежда не като „Една, Света и Съборна“, а като конфедерация от независими, понякога враждуващи помежду си религиозни корпорации. При това се наблюдава явен опит за подмяна на православния принцип на съборността. Константинополската патриаршия активно лансира концепцията за своя изключителен статут, което фактически е копие на католическия папизъм и директно противоречи на православната еклезиология.

Освен това тече подмяна на каноните, и това е най-очевидният процес. Каноничното право, правилата на Вселенските и Поместните Събори днес често се използват не като терапевтичен инструмент за спасение на душите, а като политическо оръжие. Налице е каноничен релативизъм. Едни и същи правила се тълкуват по противоположен начин в зависимост от изгодата. Пример: едностранното снемане на анатеми, признаването на хиротонии, извършени от разколници без покаяние, и нахлуването в чужди канонични територии. А съборният разум се игнорира. Решенията се вземат кулоарно, по волята на отделни йерарси, без да се зачита мнението на другите Поместни църкви. Каноните се превръщат в „декорация“, която се мести така, както е удобно в дадения момент.

Всичко това е съпроводено и с подмяна на вероучителните основи, но по-фино. Официално догматите (Символът на вярата, решенията на Вселенските събори) никой не е отменял и пренаписвал. Но тече тиха подмяна на смислите и приоритетите. Така нареченото практическо изкривяване. Евангелието се подменя с „политическо православие“ или „етнофилетизъм“. Вместо проповедта за Христос и спасението на душата, на първо място често излизат защитата на националните интереси, превъзходството на една култура над друга или, обратното, либералният дневен ред и угодничеството пред светските глобални тенденции. Протича секуларизация отвътре. Така в някои епархии се размиват моралните ориентири в името на „актуалността“ в съвременния свят. Настъпва екуменически компромис. Стремежът към изкуствено обединение с инославните понякога кара йерарсите да затулват вероучителните различия, правейки се, че догматичните спорове от миналото са просто „остарели формулировки“, при това свещениците се наказват за това, че отказват да причастяват иноверци.

Съгласявайки се с това, че на ниво администриране и геополитика симулакрум наистина се формира, не бива да изпадаме в апокалиптичен песимизъм. Тук е важно да се прави разлика между „църковния апарат“ и „Тялото Христово“. Литургичният живот е неизменен на нивото на обикновената енория, но, по нашето немощно разбиране, истинската Църква отива „в дълбочината“, ставайки по-малко забележима зад гръмките заглавия на новините. Но „симулакрумът“ не е способен да погълне вътрешната, мистична същност на Църквата. Както са казвали отците на Църквата, „Църквата е силна не с хората, а с Бога“ и „Църквата не е в гредите, а в ребрата“. Кризата на институциите е повод не за отчаяние, а за трезвеност и разбиране, че нашата вяра трябва да се основава на Христос, а не на административната система.

Напълно подкрепяме, че да се свежда всичко до „делене на територии“ означава да лекуваме смъртоносна болест с компреси. Проблемът е, че кризата на юрисдикциите (кой къде е главен и чия е земята) е само симптом. А самата „болест“ е много по-дълбока. Да, за Поместните църкви е жизненоважно да започнат сериозен, честен и системен диалог. Но за да се тръгнем от мъртвата точка, в дневния ред трябва да се внесат въпросите, които с години срамно се премълчаваха. Ето кои са, според нашето скромно мнение, главните възли, които Църквите са длъжни да започнат да обсъждат системно, ако искат да преодолеят плъзгането към симулакрум.

Не е тайна, че съществува еклезиологична криза поради липсата на ясен отговор на въпроса: какво е Църквата на глобално ниво? Това е най-дълбоката богословска задънена улица на съвремието. В православието няма единно, фиксирано от всички разбиране за това как се съотнасят помежду си автокефалните Църкви. Не са определени границите на първенството. Трябва ясно и съборно да се определи какви пълномощия има „Първият по чест“ патриарх (Константинополският), дали той е просто модератор, „председател на клуба“, или има реална надправославна съдебна и административна власт? Без общопризнат отговор на този въпрос разколите ще се множат. И до днес няма критерии за автокефалия и единен, подписан от всички регламент по този въпрос: кой, как и на кого има право да дарява автокефалия. Именно този правен вакуум взриви ситуацията в Украйна и изостри споровете в Африка, Прибалтика и Западна Европа.

Доколкото можем да съдим, съвременното положение на нещата свидетелства за това, че пребиваваме в канонична анабиоза поради липсата на отговор на въпроса – как да прилагаме правилата от IV век през XXI век? Много канони, с които оперират йерарсите, са приемани в епохата на Византийската империя, когато църковните граници са съвпадали с държавните, а светът не е познавал глобализацията и интернета. Например, диаспорите. Каноните строго забраняват двама епископи да се намират в един град („един град — един епископ“). Но в Париж, Ню Йорк или Берлин днес паралелно действат гръцки, руски, сръбски, румънски и антиохийски епископи. Това е канонична аномалия, превърнала се в норма. Поместните църкви трябва да решат: градим ли Църквата на териториален принцип (както повеляват каноните) или на национален (което от каноните е осъдено като ерес на етнофилетизма)?

Липсва механизъм за канонична реабилитация. Как да се приемат онези, които са изпаднали в разкол, а после са се разкаяли? Нужен е прозрачен, признат от всички механизъм, за да не се оспорват решенията на една Поместна църква от друга.

Всичко това доведе до криза на съборността. Православието винаги се е отличавало с това, че е съборно (за разлика от католицизма с неговата непогрешимост на Римския папа). Но днес съборните механизми са парализирани. Критският събор през 2016 г., който се подготвяше половин век, вместо демонстрация на единство, оголи разкола (четири Църкви, включително Руската, не отидоха на него). А срещите в „Амански формат“ (инициатива на Йерусалимската патриаршия) се блокират от част от гръцките Църкви.
Изправени сме пред изключително сериозно предизвикателство. И Поместните църкви трябва да седнат на масата за преговори не за да фиксират статуквото или да си разменят взаимни обвинения, а за да изработят нов съборен механизъм, задължителен за изпълнение от всички. Без това православието рискува окончателно да се превърне в аналог на ООН — структура с добри намерения, но без реални лостове за поддържане на мира.

Какво пречи да започне този диалог още сега? За съжаление, доколкото можем да съдим, на системното обсъждане пречат три неща.

Първото - Поместните църкви са твърде привързани към геополитическите интереси на своите държави. Богословието често обслужва геополитиката.

Второто - страхът от загуба на лице. Да кажат „сбъркахме в тълкуването на каноните“ или „прекалихме“ днес за патриаршиите изглежда като проява на слабост.

Третото – лъжливото самоуспокоение, илюзията, че „при нас в енориите всичко е наред, хората идват, храмове се строят, значи глобалната криза не ни засяга“.

Смеем да вярваме, че подобно обсъждане е единственият път към оздравяването на земната институция на Църквата. Докато йерарсите спорят за „юрисдикции“, те губят доверието на мислещите християни, които виждат в това не отстояване на истината, а банална борба за власт и влияние. Въпросът е само какво ще стане тригер за такъв диалог – зрялостта и мъдростта на свещеноначалието или мащабен, катастрофален разкол, който окончателно ще раздели православния свят на две изолирани екосистеми.

6. Ако Предстоятелите на Поместните Църкви не могат пълноценно да разгледат натрупаните стратегически въпроси в рамките на "аманския формат", то за какви алтернативни варианти за комуникация може да става дума? Може ли да проработи сценарият с формиране на институция на специалните представители на Предстоятелите, които биха могли да се срещат на регулярна основа и от името на своите Църкви да донасят съответните тези и сигнали, както и да участват в съгласуването на позициите на висшето църковно ръководство? Става въпрос за формат по примера на този, който сега се използва в преговорния процес между САЩ и Русия...

— На една от конференциите в Белград ние озвучихме концепцията за „совалкова дипломация“, чийто класически работен инструмент е институцията на специалните представители, призвана да се задвиже  процеса, в който преките преговори на лидерите (особено в рамките на „аманския формат“) са временно блокирани или буксуват.

В този процес виждаме следните положителни черти. От опита в политическите процеси може да се отбележи, че ще настъпи намаляване на репутационните рискове за Предстоятелите. Пряката среща на Първойерарсите в условия на остра криза винаги носи бремето на строги протоколни и други задължения. Специалните представители пък могат да  да тестват компромисни формулировки и да обсъждат чувствителни въпроси конфиденциално, без страх, че всяка отстъпка ще бъде възприета като слабост на тяхната Църква.

Вместо тежки, дълго подготвяни и редки Всеправославни Събори, специалните представители могат да се намират в постоянен работен контакт. Това превръща комуникацията от кризисно гасене на пожари в системен, динамичен, регулярен и непрекъснат процес.

„Совалковата дипломация“ придава гъвкавост на преговорния процес. Специалният представител може да извършва последователни визити в ключови църковни центрове (Истанбул, Москва, Александрия, Йерусалим и т.н.), изглаждайки ъглите и стъпка по стъпка напипвайки допирните точки, които е невъзможно да се обсъдят на една обща маса поради каноничните или личните разногласия на участниците.

Този процес задължително предполага експертно ниво на проработка. Предстоятелите са стратези и духовни лидери. Специалните представители (например опитни йерарси-дипломати и/или богослови) могат да навлизат в най-фините детайли на каноничното право и църковната геополитика, подготвяйки за своите лидери вече проверени, юридически и богословски безупречни проекти на решения. Тук, между другото, немалка роля може да изиграе Международният съвет за защита на православния каноничен ред.

Но освен положителни черти, съществуват и скрити заплахи. Може да възникне проблемът с „пълномощията на делегацията“. Църковното съзнание е много чувствително към йерархичността. Съществува риск опонентите или дори вътрешните критици в самите Църкви да започнат да обвиняват специалните представители в „превишаване на мандата“ или в опит да подменят със себе си съборния глас на Църквата. Всяко тяхно изявление ще се гледа под лупа: наистина ли това е волята на Предстоятеля или е „лична инициатива“ на дипломата?

В политическите преговори, при тази форма на тяхното водене, нерядко възниква имитация на процес вместо резултат. В светската политика форматите на специалните представители често се превръщат в безкрайни „преговори заради преговорите“, чиято цел е просто да се демонстрира, че страните не воюват. В междуцърковната криза такъв проточен процес може само да консервира разкола, създавайки илюзия за диалог при липсата на реални крачки назад от страна на ключовите играчи.

Не е изключен и рискът от кулоарност и недоверие. Ако „совалковата дипломация“ и срещите на специалните представители бъдат прекалено закрити, това може да породи вълна от подозрения в „тайни сговорки“ сред епископата, клира и вярващите, което само ще засили вътрешното напрежение в Поместните Църкви.

В този процес също така трябва да се разбира какво може да му попречи. На първо място, това е кризата на субектността и признанието. За да може специалният представител да работи ефективно, статутът му трябва да бъде признат от всички страни в конфликта. Въпреки това, в сегашната конфигурация на Православието е трудно да си представим, че условен специален представител от една коалиция от Църкви ще бъде официално и на регулярна основа приет от страната на противоположния лагер (например от Константинопол), ако зад това не стои признаване на каноничния статут един на друг в пълнота.

Към момента липсва неутрална „площадка“ и посредник. В светските аналози (САЩ — Русия) винаги има разбиране за паритет на силите и ясни дипломатически правила. Във Всеправославната криза пък е разрушен самият фундамент на доверие към традиционните модератори на диалога. Без трета, авторитетна за всички и същевременно неутрална страна, която би могла технически да фиксира тези „совалкови“ срещи, стартирането на формата ще бъде изключително трудно.

И накрая, свръхцентрализацията на властта. В някои Поместни църкви традицията за вземане на решения е обвързана изключително с Първойерарха. Далеч не всеки Предстоятел е психологически и административно готов да делегира реалното право за водене на твърди стратегически преговори на свой подчинен, макар и от най-висок ранг.

Според нас сценарият със специалните представители и „совалковата дипломация“ е може би единственият реалистичен начин да се реанимира общуването, ако „аманският формат“ стигне до задънена улица. Той позволява дискусията да се прехвърли от плоскостта на публичните ултиматуми в плоскостта на непубличното, но системно договаряне. Главната задача тук е да се намери такава форма на делегиране на пълномощия, която да не нарушава каноничната структура на Църквата, но да дава на специалните представители реален мандат за сближаване на позициите.

7. С цел защита на УПЦ Вие се обърнахте към бившия президент на САЩ Байдън — това писмо предизвика широк обществен резонанс. По-късно Вие се обърнахте и към авторитетния журналист Тъкър Карлсън. След това Вашият пример бе последван и от други. В крайна сметка в САЩ тръгна информационна вълна, свързана с тематиката за преследването на християните в Украйна. Кажете, моля, доколко такава дейност се отразява на защитата на правата на УПЦ? Работят ли такива обръщения? И струва ли си свещенослужителите да продължават практиката на апелации към международната аудитория в името на защитата на преследваните православни християни в Украйна?

— Информационната кампания в САЩ около положението на Украинската православна църква се разгръща на пресечната точка на геополитиката, вътрешната американска партийна борба и реалната криза на свободата на съвестта. Анализът за това как тази кампания влияе върху УПЦ, колко ефективни са подобни стъпки и струва ли си духовенството да продължава такава практика, се гради върху няколко ключови фактора.

В САЩ информационната вълна (активно подкрепяна от част от Републиканската партия, консервативни медийни платформи и журналисти, като Тъкър Карлсън, и международни правозащитни лобисти) има двойствени последствия за УПЦ – както положителен, така и отрицателен ефект.

Първият от тях се състои в това, че публичността създава определен имунитет за ръководството на УПЦ. Жестоките административни действия на украинските власти (например масовото закриване на енории според Закон № 3894-IX или съдебните процеси срещу йерарси) под въздействието на американската критика се забавят. Киев е принуден да се съобразява с Белия дом и Конгреса, тъй като обвиненията в нарушаване на религиозните свободи удрят по имиджа на Украйна като демократична държава и могат да поставят под заплаха обема на западната финансова и военна помощ.

Но при това вътре в самата Украйна апелациите на УПЦ към американските консерватори често се възприемат изключително болезнено от обществото и властта. Опонентите тълкуват това като „работа за врага“ и опит да се дискредитира страната на международната арена в условията на продължаващ военен конфликт. В резултат информационната кампания в САЩ, макар да защитава УПЦ външно, може да засили нейната вътрешна изолация и да „подгрее“ местните радикали (което води до нови силови сблъсъци около храмовете).

Еднозначно, такива обръщения работят, но със специфичен политически коефициент на полезно действие. Има резонанс в ООН. Обръщенията и лобирането доведоха до това, че международните институции започнаха да реагират по-остро. Например експертите на ООН изразиха сериозна загриженост относно действията на Киев спрямо УПЦ, включително лишаването от гражданство на отделни йерарси и рисковете, свързани с реализацията на закона „за забрана на религиозните организации, свързани със страната-агресор“.

Доколкото може да се съди, за свещенослужителите на УПЦ и правозащитниците международните апелации остават един от малкото достъпни и ефективни ненасилствени инструменти за самозащита. Юридическото поле вътре в Украйна сега е крайно стеснено, затова обръщането към външната аудитория е стратегически необходимо.

Обаче, за да може тази практика да носи полза, а не вреда, експертите препоръчват на духовенството да спазва някои правила. И първото от тях е да се изключи геополитическата реторика. Апелациите трябва да се базират изключително на правния език (Конвенцията за правата на човека, свободата на съвестта, недопустимостта на колективна отговорност и т.н.), без въвличане в политическите сблъсъци между Вашингтон, Киев и Москва.

Също така е важно да се организира децентрализация на обръщенията. Видеообръщенията от конкретни енории по места (както правят обикновените общности, записвайки клипове към международни дейци) работят по-ефективно, тъй като демонстрират, че проблемът засяга обикновените хора, а не само висшето църковно ръководство.

Можем да отбележим, че международните апелации са работещ инструмент, който удържа най-радикалните сценарии за ликвидиране на УПЦ. Но трябва да се използват ювелирно, като се отчита спецификата на вътрешните настроения на украинското общество.

8. Разкажете, моля, за състоянието на нещата със завземанията на храмове във Вашата епархия. Съществува ли някакъв натиск върху свещениците, енориите?

— Към днешна дата в нашата епархия ние не се сблъскваме с масови завземания на храмове във вида, в който това се случва в някои други региони. Обаче определени трудности все пак присъстват и на първо място те засягат болничните храмове. При нас съществуват две форми на принуда, така наречените – „морков и тояга“. Засега в Запорожката епархия се опитват да приложат метода на „моркова“ – да примамят в своята структура, обещавайки материални блага.

Проблемът е, че такива храмове като правило се намират на територията на медицински заведения, която не принадлежи нито на епархията, нито на конкретната енория, а се предоставя въз основа на договорености или наем. Много от тези храмове съществуват вече десетки години и са станали неразделна част от духовния живот към болниците.

В последно време наблюдаваме възникването на пречки за извършване на богослужения на такива места. В отделни случаи достъпът до храма фактически се ограничава. Така например, в един от болничните храмове, действал повече от 25 години, входът към помещението бе блокиран, което направи невъзможен достъпа както за свещенослужителите, така и за вярващите. При това при определени условия бе предложено само да се прибере намиращото се там имущество на енорията.
Освен това има опити да се склонят свещенослужители към преминаване в други структури. Предлагат им по-стабилни условия, гарантирано материално обезпечение и социални гаранции, включително доста високо за стандартите на църковното служение месечно възнаграждение в размер на около хиляда долара. Подобни предложения могат да се възприемат като опит за въздействие чрез материални стимули.

По този начин, макар преки превземания на храмове в нашата епархия да няма, ние се сблъскваме с други форми на натиск и ограничения, които изискват внимателен и премерен подход.

9. Как смятате - жизнеспособен ли е проектът за привличане на Поместните Църкви за помощ в строителството на храмове за онези общности на УПЦ, които са пострадали от рейдерство? Или в условията на заплаха от забрана на Украинската Православна Църква това ще се превърне в празна загуба на усилия и средства? Как, в кои конкретни сфери и въпроси другите Поместни Църкви, според Вас, биха могли ефективно да помагат на УПЦ?

— Според мен, подобен проект днес едва ли може да се смята за жизнеспособен, тъй като той изисква значителни усилия и ресурси, но същевременно не дава гаранция за дългосрочно запазване на резултата. В условията, когато правната ситуация остава нестабилна, а съдебните решения понякога трудно се обясняват от гледна точка на обичайната логика на правото, е сложно да бъдем сигурни в устойчивостта на всякакви подобни инициативи, дори ако става въпрос за проблеми със собствеността, освен ако тя не принадлежи на чуждестранни лица или структури, а и това не е сигурно. Затова на този етап подобни усилия изглеждат слабо целесъобразни.

Ако трябва да говорим за възможна помощ от страна на Поместните Църкви, то преди всичко бих отбелязал молитвената подкрепа - тя винаги има първостепенно значение в живота на Църквата.

Освен това голямо значение има личното присъствие и свидетелството на представители на Поместните Църкви. Би било важно представители на другите Поместни Православни Църкви да идват, да се запознават със ситуацията на място, да видят всичко със собствените си очи и да могат да си съставят обективна представа.

Днес, за съжаление, на международната арена нерядко звучат интерпретации за случващото се, които не винаги съответстват на действителността, и затова живото свидетелство на очевидците придобива особена значимост. Такова присъствие и честно свидетелство биха могли да станат важна форма на подкрепа.

По този начин най-същественият принос от страна на Поместните Църкви е молитвата, личното посещение и откритото свидетелство за истината.

10. В края на интервюто бихме искали да Ви изразим голяма признателност за подкрепата към Сръбската Църква. Особено по въпроса за Косово. Ако не бъркаме, Вие станахте първият чуждестранен йерарх, който открито изрази своята подкрепа за Патриарх Порфирий, когато през 2024 г. на Негово Светейшество му бе блокиран достъпът до територията на областта. Кажете, моля, какво Ви свързва със Сръбската Църква? Какво бихте искали да пожелаете на нейното паство, особено на онези вярващи, които живеят в Косово и Метохия?

— На първо място ни свързва Христос в лоното на Майката-Църква! Със Сръбската Православна Църква ме свързват също и живи отношения на братска любов и църковно общение, които са се сложили не формално, а като дар Божий - чрез лични срещи и съвместна молитва.

Особена благодарност бих искал да изразя на Високопреосвещения Митрополит Бачки Ириней. Неговата бащинска, истински христоподражателна любов към човека се усеща веднага - в неговото внимание, в топлината, в онази простота и дълбочина, с която той приема всекиго. В това се чувства не дистанция, а живата прегръдка на Църквата. Чрез общуването с него особено ясно се разкрива евангелската истина, че Христовата любов става реалност в човешките отношения.

Чрез него имах радостта да се запозная с Блаженопочиналия Патриарх Ириней, а впоследствие - и с настоящия Светейши Патриарх Порфирий. С тези срещи са свързани топли, братски спомени, и тези отношения, слава Богу, се стараем да поддържаме и днес.

Особено духовно влияние ми оказаха светиите на Сръбската Църква - преди всичко свети Николай Сръбски (Велимирович) и преподобни Юстин (Попович). Тяхното богословско наследство и духовно слово често използвам и цитирам в проповедите си, намирайки в тях жив източник на вяра и размисъл.

С благодарност си спомням и за възможността да съслужавам в дните в памет на свети Николай, както и да пребивавам в молитвено общение в дните, свързани с преподобни Юстин. Тези моменти остават в сърцето като свидетелство за единството на Църквата, което не се ограничава от граници, езици или националност.

С топлина си спомням и за Блаженопочиналия Митрополит Черногорско-Приморски Амфилохий - човек с голяма духовна сила и любов, с когото също имахме добри и братски отношения. За него винаги възнасям молитва.

И като цяло за мен Сръбската Църква е живо свидетелство, че въпреки различията в страните, езиците и традициите, ние сме единни в Христа. Този „език на любовта“ се оказва най-разбираемата и най-здравата основа за църковното общение и единство.

Веднъж владика Амфилохий ми подари своите книги „Кръстът Христов и новият косовски завет“ и „Новото Косовско разпятие“, след прочитането на които кръвта ти изстива във вените. Гледайки мъжественото, тихо и велико стоене във вярата на православните сърби в Косово и Метохия, сърцето се изпълва с най-дълбоко благоговение и топлина. Ние ли ще роптаем!? Да бъдеш пазител на Православието на свещената, полята със сълзи, кръв и молитви земя на Косово и Метохия — това не е просто кръст, това е високо и жертвено служение, което носят православните братя пред лицето на целия християнски свят. Всяка свещ, запалена от тях в древните стени на Дечани, Грачаница или Печката Патриаршия, се отразява като светлина в душите на милиони вярващи далеч извън пределите на областта.
Искам да подчертая още веднъж - знайте и чувствайте с цялото си сърце: вие не сте сами, защото апостолът ясно е казал: „и кога страда един член, страдат с него всички членове“ (1 Кор. 12:26). Тук, в Украйна, където земята сега също преминава през горнилото на най-тежки изпитания, вашата болка, вашата тревога и вашата непоколебима вярност към Христа са разбрани както никъде другаде. Този, който сам знае цената на мирното небе и тишината, съпреживява по-дълбоко и искрено. Помнят ви. В украинските храмове и манастири, пред домашните икони, в тихите нощни молитви вярващите хора със сълзи на очи молят Господ за закрила на вашата земя. Ние духовно прегръщаме всеки от вас, споделяйки общата чаша на скърбите и общата надежда за Възкресението.

Молитвено желаем на всички читатели неоскъдяваща сила и онзи удивителен душевен мир, който е над всяко земно разбиране и който не могат да отнемат никакви външни несгоди. Молим Господ Вседържител да огради вашите домове, да запази вашите деца и старци, да изпрати благословена безопасност и тишина във всеки град и всяко село.

Нашата Премилосърдна Майка - Пресвета Богородица - умоляваме да ви покрие със Своя омофор, прогонвайки всеки страх, униние и несигурност за утрешния ден. Пожелаваме на вашите общности нерушимо единство и истинска братска любов, така че, сгрявайки се взаимно с топлината на вярата, да останете като едно сърце.

Нека пасхалната радост от победата на Живота над смъртта и на Светлината над тъмнината винаги да гори в душите ви. Ще се държим всички заедно, родни мои, за Христа и светините, а нашите молитви нека ви бъдат невидима, но здрава опора.

Бог, Пресвета Богородица и всички свети угодници Божии да ви пазят!

Разговаря с митрополита и превежда от руски: редакционен екип на „Животът на Църквата“

Снимка на корицата: Митрополит Запорожки и Мелитополски Лука за 20-годишнината от своята епископска хиротония, източник: hramzp.ua