Сръбската църква през XX век даде двама велики духовни учители и свидетели на Православието – светител Николай (Велимирович) и преподобни Юстин (Попович), които много са писали за духовната криза в Европа, за секуларизацията и за предстоящите страдания на Православието. Виждате ли в събитията в Украйна, и особено в гоненията, на които е подложена Украинската православна църква, изпълнение на някои от техните духовни предупреждения? И прозира ли обезхристеното лице на съвременна Европа зад често лицемерното отношение към УПЦ?

Православните вярващи в Украйна се отнасят с най-голямо почитание към светител Николай Сръбски, чиято 70-годишнина от успението почетохме на 18 март. Също така и към преподобни Юстин (Попович), и към светител Сава Сръбски, и към другите светии на Сърбия и тяхното духовно наследство.

Ако говорим за духовните причини за събитията в Украйна, то за всеки непредубеден човек паралелите с мислите на светците, които споменахте, са очевидни. В началото на ХХ век, при обстоятелства, напомнящи сегашните, светител Николай (Велимирович) обръща внимание на духовната причина за световната криза – хората са забравили за Бога, отстъпили са от Него. Струва ми се, че светителят е бил и си остава духовно прав и по отношение на нашето, украинското общество...

А онези наши съвременници, за които думите на православните светци не са авторитет, могат да намерят подобни заключения при други, така да се каже, авторитети: Ницше, Хайдегер и други философи, които от своите позиции са казвали по същество същото. Те са говорили по отношение на Европа за разрушителността от изчезването на Бога в индивидуалното и общественото съзнание, за кризата на хуманизма като следствие от десакрализацията, за перспективата от изчезването на човечността. Ще припомня, че разбираемият и авторитетен за мнозина в съвременна Европа Йоан Павел II също много е размишлявал за това, че Западът върху руините на комунизма издига „цивилизация на смъртта“. Всичко това днес се сбъдва пред очите ни, и то не само в Европа.

Но едно е да се размишляваш и да провъзгласяваш хуманистични принципи, а съвсем друго е да живееш нравствено, следвайки Божиите заповеди, да се каеш за греховете и да се поправиш, да се развиваш духовно. Абсолютно очевидно е, че без нравствени принципи в живота на обществото, свободата постепенно се превръща в своята противоположност – в робството. И ние сега наблюдаваме това повсеместно. Става дума за избор – между нравствеността и развратеността, а следователно между реалната свобода в Бога и робството, и в крайна сметка – между живота и смъртта. Но за голямо съжаление, днес почти никой не разбира това. Хората и обществата, които са зачеркнали Бога от живота си, изпадат в дела, за които, по думите на апостол Павел, е срамотно дори да се говори. Народите и страните, които са направили това, са обречени на самоунищожение. 

Преподобни Юстин (Попович) казва, че грехът е сила, която отравя душата, превръщаща живота в „малък ад“, който в перспектива се разраства във вечен ад. И именно в умножаването на греха сръбският светец съзира причината за войните и недъзите, която може да бъде преодоляна само от богочовешката сила на Христос.

Към всеки от нас, живеещите на земята, е адресиран въпросът на Иисус Христос: „Син Човечески, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?..” (Лк. 18:8). И въпреки всичко ми се иска да вярвам, че стотици хиляди православни в Украйна засега все още отговарят на този въпрос утвърдително, търпеливо и мъжествено.

Вие преминахте през физически нападения, съдебни процеси и кампания на тормоз в медиите. Кое за Вас като епископ беше най-тежкото в духовен план през този период?

Благодаря за въпроса... Мисля, че този период от живота все още не е отминал. В Украйна продължава гонението срещу Православната църква – по рейдерски начин ни отнемат храмове и манастири, формирано е законодателно поле за пълна забрана на УПЦ по измислени причини, пребиват вярващи. В тази религиозна саморазправа участват различни обществени институции, както държавни, така и граждански, а информационното осигуряване на гоненията се извършва от множество средства за масова информация. Конституцията, както се казва, сега в Украйна е „на пауза“. Тези, които се опитват по законен начин да се защитават и да защитават другите, или дори просто да говорят за съществуващите проблеми, биват преследвани, срещу тях се фабрикуват наказателни дела.

Срещу мен лично до момента е известно за пет наказателни дела, може би има и други, за които не знам. СБУ е претърсила дома ми четири пъти, по време на които е бил иззет Уставът на Черкаската епархия. При всяко претърсване са конфискували всичките ми телефони и компютри, но нищо незаконно не е било открито. По решение на съда дълго време подслушваха телефонните ми разговори и водеха външно наблюдение, но така и не успяха да фиксират нищо престъпно. Въпреки това, към днешна дата се водят три съдебни процеса заради мои публични интервюта и проповеди, започвайки още от предвоенния период. Един съдебен процес наскоро завърши с произнасяне на осъдителна присъда.

Присъдата по него получих за проповед с думи на подкрепа и утеха към монахините, които през ноември 2023 г., при кървавото превземане на девическия манастир „Рождество на Пресвета Богородица“ в Черкаси, бяха изхвърлени на студа от престъпници във военни униформи. И това съвсем не е преувеличение. Проповедта беше обърната към пребитите свещеници, към вярващите... Тази проповед е в публичното пространство, както и кадрите от кървавия побой над нашето свещенство и миряни при превземането на манастира от радикали във военни униформи. Бивш свещеник от нашата епархия, на когото беше забранено да служи, тогава заведе дело срещу мен. Синът му беше участвал в това изземване, а самият този свещеник беше преминал към „ПЦУ“. Именно на него в крайна сметка нападателите предадоха ключовете от разорения от тях манастир, за да го стопанисва. И този бенефициент на превземането подаде съдебен иск, за да ме накара да замълча, за да не смеят и други да изкарват на бял свят делата на тъмнината, които сега се вършат срещу нашата Църква. Прокуратурата поиска за мен две години затвор и сега ще настоява за това на апелативна инстанция, която очакваме в близко бъдеще.

Разбирам, че за мнозина в Украйна би било по-удобно архиереите и духовенството на УПЦ да мълчат за случващите се гонения срещу Църквата. Но нима може един епископ да стои настрана, когато чувството на вяра се оскърбява, когато се гаврят с християни?.. Аз по принцип съм против това да се прикрива злото.

Относно политически мотивираните присъди, които вече станаха практика у нас, включително и моята присъда, ние, разбира се, ще се борим за нейното обжалване и за приемане на справедливо решение не само на апелативно ниво, но ако се наложи – ще стигнем до касационна инстанция, до Върховния съд на Украйна, до Европейския съд по правата на човека. Наскоро бяха публикувани данни от доклад на Европейския съд по правата на човека, според които Украйна губи 98% от делата в ЕСПЧ. Нима това не говори за нещо?

Може, разбира се, чисто човешки да се опитаме да разберем логиката на някои украински съдии, които днес произнасят несправедливи и дори престъпни присъди по „политически“ дела. Това е и страх за себе си и за своите семейства, страх за кариерата, а понякога и просто политическа ангажираност. Но такива решения не могат да бъдат оправдани. Както не могат да бъдат оправдани и конкретните съдии, които вземат такива решения. Сигурен съм, че с времето те ще получат справедлива оценка.

Попитахте какво през този период е най-тежко за мен в духовен план. Ще отговоря. Това е предателството. Това е може би най-тежкото нещо, с което днес се налага да се сблъскваме постоянно, при това в различни сфери и на различни нива в живота на обществото и Църквата. Предателството на собствените някогашни принципи, предателството на своята история, предателството най-накрая на здравия разум. Войната и гоненията срещу Църквата оголиха вътрешността на хората, сякаш свалиха от тях маската на благоприличието, обърнаха ги наопаки. У мнозина се оголи вътрешното благородство или липсата му. Понякога сблъсъкът с това е много болезнен.

Но Господ е казал: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“ (Мат. 5:11-12). Христовите думи укрепват и утешават вярващите хора във времена на гонения срещу Църквата.

Във Вашата епархия, за голямо съжаление, имаше много случаи на превземане на храмове и нарушения на правата на вярващите. Разкажете, моля, как обикновените хора преминават през този период. Какво помага на общностите да не се разпадат, а на енориашите да запазят вярата си, след като са били пребивани, осакатявани, изгонвани от техните храмове? Може би има някакви конкретни истории, които подчертават отстояването на Православната вяра от страна на нашите братя и сестри?

Загубата на храмове е временно явление. Това често се е случвало в историята на Църквата. Литургичният живот е това, което ни обединява, християните. Общностите, прогонени от своите храмове, както и преди, така и сега продължават да участват в Евхаристията, в другите Църковни Тайнства. Никой от онези, които живеят с Господ Иисус Христос и Неговата Чаша, не е изгубен. Нашите общности по правило предварително си търсят временни помещения за Литургичен живот и при силово превземане на техния храм се преместват на приготвеното място за извършване на Богослужения и молитви. Най-често това са преустроени в храмове частни къщи в селата, или апартаменти, тавани и избени помещения на многоетажни сгради в градовете. Такива примери можете да намерите много в открити източници и не само в Черкаската епархия, но и в други епархии. Макар че, колкото повече време минава, толкова по-малко се стараем да афишираме такива места, тъй като гоненията срещу Църквата се задълбочават все повече и има западни региони, например Лвовска област, където дори на такива тайни места за молитва събирането става опасно. Вълната от непримирими гонения постепенно се разпространява от запада на Украйна към изтока, и дори тайните събрания на вярващите от УПЦ постепенно стават мишена за радикалите.

Радикалите, като правило, са прикривани от местните власти, понякога по най-беззаконен начин. Ето пример за катедралата „Архангел Михаил“ в Черкаси, най-голямата православна църква в Украйна, която беше насилствено отнета от нас. В кървавото превземане участваха силови структури от различни ведомства, операцията беше предварително планирана. Освен това, при побоя над православните бяха забелязани депутати от градския съвет, а първият, който се появи, след като пребитите вярващи бяха изхвърлени зад портите на събора, беше кметът на града Анатолий Бондаренко със своето обкръжение. Но най-шокиращото в тази ситуация дори не е това, че окупираният катедрален храм де юре и досега остава собственост на нашата епархия, и на никоя прокуратура и съдилища не им пука за това. Гротеската на ситуацията е, че представителите на ПЦУ, окупирали нашата собственост, вече година и половина не могат да извършват плащания за ползването на чуждия събор и чрез съда се опитват да накарат нас, пребитите и прогонени собственици, да плащаме техните комунални сметки! Ето в такава ситуация на безумие живеем сега.
Но силата Божия в немощ се проявява. И много от нашите вярващи справедливо възприемат това време на гонения като време на особено Божие благословение за нашия слаб духовен живот. Общите трудности правят нашите енориаши и свещеници само по-силни, тяхната молитва – по-гореща, а желанието да се причастяват по-често със светите Христови Тайни – по-непреодолимо.

Казвате, че степента на натиск върху УПЦ нараства. Използват се дори все по-изобретателни и йезуитски методи. Един от тях е насилствената мобилизация на свещеници в армията. Колко сериозен е този проблем? Засяга ли цялата УПЦ или отделни епархии? И как трябва да се реагира сега на това предизвикателство?

Насилствената мобилизация е проблем не само за вярващите. Много граждани на Украйна по различни причини не искат или не могат да служат в армията. Но въпреки това мнозина са подложени на насилствена мобилизация. Що се отнася до нашите свещеници, това от една страна е история в рамките на общата тенденция, а от друга страна – ние сме подложени на дискриминация в сравнение с представителите на други конфесии.

Днес уверено можем да говорим за преднамерен опит за физическо ликвидиране на свещеници от Украинската православна църква чрез мобилизация. В Украйна наскоро беше прието специално дискриминационно законодателство, което забранява на клириците на нашата Църква да бъдат освобождавани от мобилизация – за разлика от други украински конфесии, които имат право на пълно освобождаване от армията. От моя гледна точка това е направено с очевидната цел – да се обезглавят църковните общини на УПЦ в цялата страна и да се лишат вярващите от техните пастири. Днес нашите свещенослужители ги хващат насила по улиците и ги изпращат на фронта. Такива случаи са десетки. Техният брой расте с всеки изминал ден. Някои свещеници на фронта бързо загиват, тъй като според църковните правила те нямат право дори да взимат оръжие в ръце.

Само преди няколко дни говорих на 61-ата сесия на Съвета на ООН по правата на човека в Женева чрез видеоконферентна връзка (тъй като украинските съдилища не ми позволяват физически да напусна страната, за да участвам лично в заседанията на сесията). Излязох с изявление за това, че православните свещенослужители в нашата страна биват залавяни и принуждавани да влизат в строя с оръжие в ръце, въпреки отличното разбиране, че това е забранено канонически. При това на клириците от УПЦ, когато са насилствено мобилизирани, им е категорично забранено да стават капелани, да осъществяват пастирска грижа за вярващите в редиците на Въоръжените сили на Украйна. Това е сериозен проблем, дискриминация по религиозен признак, която нерядко води до смъртта на свещенослужители.

Но нали Украйна днес декларира себе си като правова демократична държава. Къде тогава гледа омбудсманът, отговарящ за спазването на правата и свободите на гражданите, включително и на верните на Украинската православна църква?

Добър въпрос. Ще отговоря на него така. На мен, като архиерей на Украинската православна църква и принудителен правозащитник, многократно ми се е налагало да говоря в пленарната зала на ООН в Женева на различни изслушвания по въпроса за нарушаването на правата на вярващите от нашата Църква в моята страна. И вече няколко пъти нашите изказвания с омбудсмана на Украйна Дмитро Лубинец бяха буквално едно до друго, с разлика от няколко минути. Той прекрасно знае кой съм аз и за какво съм принуден да говоря пред мандатоносителите и дипломатите в ООН. И при това той не само че нито веднъж самият не прояви интерес към темата на моите изказвания, които пряко засягат неговата пряка отговорност в Украйна. Не, нещо повече, украинският омбудсман, в нарушение на закона, абсолютно пренебрегна дори моето официално обръщение към него лично от името на Черкаската епархия по повод нарушаването на правата на вярващите в Черкаска област и по повод силовото превземане на катедралния събор в нашия град, когато въоръжени лица стреляха по нашите енориаши, а мен ме удряха с бухалка по главата. Това обръщение беше оформено от нашите юристи по всички изисквани правила и съдържаше документирани сведения за гоненията срещу Църквата в нашия регион, в моята епархия. Между другото, тези сведения бяха поискани и от мониторинговата мисия на ООН по правата на човека в Украйна, тяхната достоверност беше проверена и те залегнаха в основата на няколко доклада на ООН за нарушаване на правата на човека в Украйна. Но нашият омбудсман просто игнорира всичко това. Смятам, че това много добре характеризира настоящото положение с правата на човека в Украйна.

Наскоро на заседание на Светия Синод на Полската православна църква беше заявено, че украинският църковен конфликт трябва да бъде решен на всеправославно ниво. Според Вас реално ли е сега да се свика Всеправославен събор или съвещание? Например, под егидата на необходимостта от защита на православието в Близкия Изток. И в рамките на такова събрание да се разгледа украинският въпрос?

Съдбата на Църквата е в Божиите ръце. Да, теоретично, Всеправославен Събор би могъл да допринесе за утвърждаването на православното единство в дух и истина, в общение в Светите Тайнства, в признаването на общите канонични основи и взаимната любов в Христа. Но практически въпросът за провеждането на Всеправославен Събор остава отворен по редица обективни причини. Главната от тях, според моето дълбоко убеждение, е следната. Този формат на Всеправославен Събор, който беше предложен и обсъждан на междуправославните съвещания през ХХ век и който сега се натрапва на световното Православие от Фенер и редица зависими от него Църкви, по никакъв начин не може да се смята за Събор в светоотеческия смисъл на тази дума. А следователно и да се приписват на такова събрание компетенциите на Събор по никакъв начин не може. Защото какво ни предлагат? Вместо всеобщо участие в такъв Всеправославен Събор на всички православни епископи по света, както е било заложено от апостолски времена и утвърдено от Отците на Църквата, ни предлагат участие в събрание на равни делегации от всяка от Поместните църкви с равнозначно право на глас – било то делегация от Църква с 5 епископи, или делегация от Църква с 500 епископи.

Тоест, не гласуват православните архиереи от целия свят, всеки съобразявайки се със своята съвест. Не, гласуват делегации с равни решаващи пълномощия. Една делегация – един глас. Както за 500 епископи – един глас, така и за 5 епископи – един глас. Тяхното влияние върху приемането на Всеправославно решение ще бъде равнозначно.

Тоест, предлага ни се манипулативна подмяна на Съборния разум на Църквата под прикритието на „удобен“ регламент. И това в условията, когато редица общоцърковни въпроси днес са остро полемични и изискват истинско всеправославно решение, а не задкулисни договорки. Нима решенията на такова събрание на делегации, още повече при липса на консенсус, ще могат да бъдат запечатани с формулата „Угодно бе на Светаго Духа и нам“? Разбира се, че не. Предлага ни се чиста проба манипулация, на която принципно настояват определени сили в световното Православие. И ние разбираме защо те настояват за това. Когато говорят за техническа невъзможност за провеждане на пълноценен Събор – това е неистина. Има няколко Поместни православни църкви, които напълно могат (и предлагат) да предоставят достойна площадка за провеждане на истински Всеправославен Събор. Но за това не искат и да чуят. Затова да се говори за перспективи за провеждане на Всеправославен Събор в близко бъдеще, според мен, е нереално.

Дали самата ситуация в Украйна е криза, произтичаща от борбата между Московската патриаршия и Фенер за юрисдикция? Или всичко има по-дълбок подтекст и засяга сферата на догматиката? Това са важни въпроси, тъй като от правилните отговори на тях зависи реалното, а не декларативното уреждане на съществуващите противоречия.

Безусловно, подтекст има и той е много по-фундаментален, отколкото може да изглежда на страничния, не много въцърковен наблюдател.

От гледна точка на каноничното право ситуацията е такава, че сега в Украйна има една единствена Православна църква – днес тя носи името Украинска православна църква. Тя е историческата Църква по земите, които влизат в състава на съвременна Украйна, и тя съществува тук вече повече от хиляда години. Нашата Църква е непрекъснат правоприемник на Киевската митрополия на Руската православна църква от времето на Покръстването на Русия през 988 г. от свети княз Владимир. По-нататък, в периода на временното двестагодишно разделение на Руската църква на две части, тя се нарича Западноруска митрополия, през ХХ век се нарича Украински екзархат на Руската православна църква, а от 27 октомври 1990 г. и до днес тя се нарича Украинска православна църква и има статут на самоуправляваща се Църква с широка автономия, съгласно Грамотата на Негово Светейшество Московския и на цяла Русия Патриарх Алексий II.

Апостолското приемство на Украинската православна църква е признато от всички Поместни църкви по света, а каноничността на нейната йерархия, благодатността и действителността на нейните Тайнства не будят съмнение у никого. Напротив, каноничността на ръкополаганията в така наречената „Православна църква на Украйна“ буди, меко казано, редица основателни съмнения. И именно това е главният препъникамък за решаването на въпроса с църковния разкол в Украйна. Нещо повече, този въпрос породи принципно разделение на мненията сред йерарсите на други Поместни църкви, както и между цели Поместни църкви. Без преувеличение може да се каже, че този въпрос може да стане причина за нов велик разкол в световното Православие. Християнската съвест на милиони православни миряни, свещеници и йерарси по целия свят по никакъв начин не може да се съгласи с това, че вчерашните схизматици, без покаяние и без законни хиротонии, просто с росчерка на перото във Фенер, изведнъж са заменили със себе си законната канонична Църква в пределите на цяла една православна страна – Украйна. И на всичкото отгоре започнаха да унищожават тази историческа Църква с кървави методи с помощта на държавната машина.

Аз, като архиерей на Украинската православна църква, чиято епархия силно пострада от действията на ПЦУ, и който лично се познава със Светейшия Патриарх Вартоломей, през есента на 2025 година адресирах до Негово Светейшество открито обръщение. В него обърнах внимание на Константинополския Патриарх върху дълбоките канонични и исторически причини за възникналите в Украйна църковни проблеми. Припомних, че подобни трудности и гонения нашата Църква е търпяла след Октомврийския държавен преврат в Руската империя в началото на ХХ век, когато новата болшевишка власт е устроила гонения срещу християните, включително облягайки се на обновленците, изкуствената „червена“ църква, която точно както и днес е била легализирана тогава от Константинопол със зависимите от него Църкви. За голямо съжаление, отговор от Патриарх Вартоломей относно неговото разбиране за ситуацията с превземането на храмове и притесняването на вярващите в Украйна, както и за пътищата за уреждане на тези противоречия, все още не е последвал.

Как смятате – каква помощ от страна на другите Поместни Църкви сега би била най-полезна за УПЦ?

Вероятно, на първо място, това е молитвената помощ. И тя вече е налице. Понякога ние много добре я усещаме в Украйна. Искрено благодарим на Светейшия Патриарх на Сръбската православна църква Порфирий, както и на Предстоятелите, йерарсите, свещенослужителите и вярващите от другите Поместни православни църкви за тази молитвена, духовна подкрепа.

Допълнително ми се струва, че на Украинската православна църква много биха помогнали две направления на подкрепа, които могат да окажат братските Църкви.

Първото – това е огласяването на всички възможни международни площадки, както и пред правителствата на своите страни, на гоненията срещу християните, които се случват в самия център на Европа през ХХI век! Сигурен съм, че ако в тази подкрепа пълноценно се включат всички, които сега ни съчувстват и ни оказват молитвена помощ, то световната общност волю-неволю ще бъде принудена да се вслуша в гласа на Православието в Европа и в другите кътчета на света и би оказала съответното влияние върху гонителите вътре в Украйна.

А второто – това е консолидираната защита на каноничния строй на световното Православие, неговите традиции и ред. Днес вече за всички е очевидна вредата от едноличното решение на Патриарх Вартоломей за легализирането на украинския разкол. Последствията от това решение са катастрофални. Те не само стартираха процеса на кървави гонения срещу УПЦ вътре в нашата страна, но и поставиха на ръба на разкола световното Православие. Във връзка с това съм сигурен, че ако Поместните православни църкви, които съчувстват на общата ни трагедия, бяха заели твърда канонична позиция по украинския въпрос, то с времето заедно щяхме да можем да решим не само този въпрос в каноничното поле, но и да защитим другите Поместни Църкви от подобна непредсказуема външна намеса в техните вътрешни работи. И именно това би съхранило единството на световното Православие за бъдещите поколения.

Какви поуки според Вас би трябвало да извлече Сръбската православна църква от украинския опит?

Може би разбирането, че ако в съвременния свят, дори в собствения си народ, престанете да отделяте дължимото внимание на системното възпитание на новите поколения в Православната вяра и нравственост, в благодарна памет към своята история и своите благочестиви предци, в уважение към своята историческа Църква и изобщо към своята история, то тази ниша много скоро ще бъде заета от други. Те първо ментално ще осакатят народа, а след това ще започнат физически да унищожават Църквата като опасен атавизъм. Или ще я заменят с послушен симулакрум. И вие вече нищо няма да можете да направите по въпроса. По този път сега вървят много страни. Не бива да се отпускаме нито за минута, защото ние с вас сме отговорни пред нашите свети предци за бъдещето на нашите народи и на нашите Църкви. И Господ ще ни държи отговорни за това.

Сега отново остро стои въпросът за Косово и Метохия, за запазването на присъствието на Сръбската църква там. Молим Ви, Високопреосвещени владико, за молитви за нашия народ, нашите свещенослужители и монаси в светия за нас край. Също така ще Ви бъдем благодарни за пастирско слово, което да укрепи нашите събратя в Косово.

Въпреки нашите проблеми вътре в Украйна, ние винаги с голямо внимание и сърдечна съпричастност следим какво се случва в Сърбия. Укрепи, Господи, многострадалния сръбски православен народ, пострадал в Косово и Метохия. Молим се за вас, братя! Апостол Павел във 2-ро Послание до Коринтяни утешава нас заедно с вас, казвайки: „Огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нищо нямаме, а всичко притежаваме“ (2 Кор. 6:10). Защото Църквата е Тялото Христово, Което не могат да унищожат никакви лишения, и самите порти адови няма да Я надвият. И който претърпи докрай, ще бъде спасен.