1. Ваше Високопреосвещенство, позволете да Ви благодаря за съгласието да дадете интервю за нашия портал. Първият въпрос – как стоят нещата в момента със заплахата за пълна забрана на Украинската православна църква и лишаването ѝ от храмове и имущество?

            Процесът на забрана на Украинската православна църква, за съжаление, продължава, и не бива да се очаква този въпрос да бъде свален от дневния ред в близко бъдеще, въпреки неговата абсурдност и противоречията с действащата Конституция на Украйна, други законодателни актове и международното право. Към днешна дата в рамките на посочения съдебен процес са преминали вече три заседания, като следващото е планирано за 24 февруари 2026 година. Освен това в редица региони има опити за ограничаване на дейността на Украинската православна църква на местно ниво, опити за изземване и последващо предаване на храмове и манастирски комплекси на друга конфесия. Налице са също и факти на юридически и административен натиск върху нашите общности, отнасящи се до имуществото и регистрацията на религиозните организации. Вече дори не си правят труда да свикват фиктивни събрания за „преминаване“ към "ПЦУ" (т.н. „Православна църква на Украйна“ – бел.ред.), а просто тайно прехвърлят храма или друго църковно имущество на тази конфесия, и новите „собственици“ идват при нашия свещеник и съобщават, че храмът вече не е наш. При това държавните силови структури осигуряват изпълнението на това решение. Именно по такъв начин се осъществяват така наречените „свободни преминавания“ на нашите енории към "ПЦУ", за които толкова обичат да разглаголстват говорителите на тази конфесия.

            В същото време трябва да се отбележи, че въпросът за пълната и повсеместна забрана на Украинската православна църква остава юридически и практически изключително сложен, тъй като Украинската православна църква е масова религиозна общност с милиони вярващи, хиляди енории, манастири и духовенство. Всякакви опити за тотална забрана неизбежно се сблъскват с правни, обществени и хуманитарни последици. Опитът показва, че дори при отнемане на храма от нас, енориашите и свещеникът все пак остават верни на Украинската православна църква. За богослужения им се налага да се събират в апартаменти или в други пригодени помещения. А отнетите храмове, за съжаление, в по-голямата си част пустеят, тъй като онези, които са завзели храма, априори не са възнамерявали да ходят в него. За тях това е била политическа акция: понякога по убеждение, но по-често – финансово мотивирана.

            От църковна гледна точка е важно да се подчертае главното: Църквата не е тъждествена с имуществото и сградите. Храмовете и манастирите са велика светиня и историческо наследство, но самата Църква живее преди всичко в Евхаристията, във вярата и в общността на вярващите. Историята познава много примери, когато Църквата е била лишавана от храмове, но не е преставала да бъде Църква. Същевременно защитата на светините и законните права на вярващите не е политическа борба, а форма на изповедничество, извършвана мирно, законно и с християнско достойнство. Църквата вече е преминавала през подобни времена. И затова днес са особено уместни думите на апостола: „огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, а всичко притежаваме" (2 Кор. 6:10).

            В крайна сметка съдбата на Църквата е в Божиите ръце и никакви външни лишения не могат да унищожат Тялото Христово. Пред лицето на изпитанията Църквата е призована не към страх, а към вярност и упование на Господа, Който е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20).

               2. Ние многократно сме чели за проблема със завземането на храмове на УПЦ от поддръжници на признатата от Константинополската патриаршия Православна църква на Украйна. Тези правонарушения са съпроводени с побои над вярващи и оскверняване на светини. В Черкаси, например, при нападение едва не убиха управляващия архиерей. Кажете, моля, за цялото време на това беззаконие получавала ли е УПЦ поне някакъв сигнал от Константинопол за това, че Фенер осъжда заграбванията и е готов да положи всички усилия, за да спре противоправните действия на поддръжниците на "ПЦУ"?

            Към днешна дата не ни е известно за каквито и да е публични, официални и недвусмислени изявления от страна на Константинополската патриаршия, в които пряко и ясно да се осъждат заграбванията на храмове на Украинската православна църква, насилието над вярващи, оскверняването на светини или нападенията над архиереи и духовенство. Също така не бяха чути и призиви, адресирани към поддръжниците на "ПЦУ", за незабавно прекратяване на подобни действия и за спазване на каноничния и гражданския ред.

            Това мълчание се възприема от нашите вярващи като дълбоко болезнено и съблазнително, тъй като в църковното съзнание насилието, принудата и завземането на светини са несъвместими с духа на автентичното християнство. Светите отци ясно са учили, че истината на Църквата не се утвърждава със сила, а благодатта не може да действа чрез беззаконие. Така например светител Йоан Златоуст е писал: „Църквата не се нуждае от насилие, защото истината е силна сама по себе си“.

            При това е важно да се подчертае: отговорността за конкретните противоправни действия лежи преди всичко върху онези, които ги извършват, и никакви църковно-политически решения не могат да служат за оправдание на побои, заплахи и оскверняване на храмове. Мълчанието или липсата на ясна нравствена оценка от страна на църковните авторитети, каквито и да са техните мотиви, не освобождава от лична отговорност пред Бога.

            В тази ситуация Украинската православна църква избра пътя на търпението и молитвата, като не отвръща на злото със зло и продължава да свидетелства за Христос не със сила, а с вярност, което съответства на евангелския и светоотеческия дух. Както е казал преподобни Максим Изповедник: „Истината тържествува не тогава, когато побеждава противника, а когато се запазва любовта“.

               3. Гръцките медии писаха, че вариант за уреждане на църковната криза в Украйна може да бъде обединението на УПЦ и "ПЦУ". Доколко реален е такъв сценарий?

            Всички ние дълбоко преживяваме и страдаме от разделението на православното общество в нашата страна. Но църковният живот има свои закони, които трябва да бъдат водещи при разрешаването на всякакви възникнали проблеми. Опитът да се разгледа въпросът за обединението на Украинската православна църква и "ПЦУ" изисква подход не толкова политически или рационален, но преди всичко църковен, каноничен и духовен.

            В православното богословие и църковна практика обединението на Църквите не е административен акт или сливане на структури, а установяване на истинско единство в дух и истина, основано на общение в светите Тайнства, признаване на каноничните основи и взаимна любов в Христа.

            Отговаряйки на този въпрос, е важно веднага да се зададе правилната църковна перспектива, тъй като в светските и дори в църковно-публицистичните обсъждания нерядко се смесват понятия, които в православното съзнание са принципно различни. В Православието обединението е възможно само като възстановяване на каноничното и евхаристийното единство, а не като компромис между религиозни структури или административно сливане на организации. Църквата не е съюз по договор, а Тяло Христово, живеещо чрез благодатта на Светия Дух. Именно затова е необходимо ясно да се каже следното: обединение е възможно само на канонични основания. Историята на Църквата свидетелства, че всяко истинско възсъединяване е ставало чрез връщане в канонично общение, възстановяване на апостолската приемственост, както и покаяние за църковните разделения и беззакония. Без това може да става дума само за външно споразумение, но не и за църковно единство.

            От гледна точка на каноничното право на Православната църква, "ПЦУ" възникна извън каноничния ред, без законна апостолска приемственост, на основата на по-рано осъдени разколнически структури. Бих искал още веднъж да напомня, че до 2018 година така наречените Украинска православна църква – Киевска патриаршия и Украинска автокефална църква, които, обединявайки се, създадоха "ПЦУ", се считаха за разколнически от всички Поместни православни църкви, в това число и от Константинополската патриаршия. Не е извършено никакво действие, предписано от каноничното право на Православната църква и съответстващо на неговия дух и традиция за връщане на разколниците в лоното на Църквата. Осъществи се легализация, а не излекуване на разкола. Съответно, да се говори за „обединение на две Църкви“ в строг православен смисъл е некоректно, тъй като Църквата не може да се обединява с това, което не пребивава в нейното канонично и тайнствено битие.

            Следователно, в този вид, в който обединението понякога се обсъжда в медиите – като компромис или взаимно признаване без канонично разрешаване на проблема – такъв сценарий е нежизнеспособен и неприемлив за Православната църква. Той противоречи на самите основи на църковното битие и разрушава понятието за благодат, Тайнства и апостолска приемственост.

            Но още веднъж искам да подчертая: ние желаем и се молим в пределите на нашата страна да има една Църква, но именно онази Църква, която е основана от Христос Спасителя, за която заповедта за любовта е крайъгълен камък, а каноничните норми – основен инструмент за разрешаване както на простите, така и на сложните въпроси.

               4. В Украйна функционира екзархат на Константинополската патриаршия. Влиятелна структура ли е това? Може ли тя да стане център, който да обедини онези православни йерарси и вярващи, които при никакви обстоятелства не биха искали да преминат в "ПЦУ"? Доколко изобщо е реално възобновяването на общението между УПЦ и Константинополската патриаршия?

            Преди всичко трябва да се посочи основният принцип: в Украйна съществува една и единствена канонична Православна църква – Украинската православна църква. Именно тя има непрекъсната апостолска приемственост, канонична йерархия, пълнота на тайнствения живот и историческа вкорененост в живота на православния народ на Украйна. В този смисъл само Украинската православна църква е способна истински да обединява вярващите, не административно, а евхаристийно – в Христа и в благодатта на Светия Дух.

            Що се отнася до екзархата на Константинополската патриаршия в Украйна, той не е влиятелна или самостоятелна структура. Неговото съществуване носи по-скоро спомагателен и представителен характер. Затова представата, че екзархатът може да стане някакъв алтернативен „център на обединение“ за православните йерарси и вярващи, които не приемат "ПЦУ", не съответства на православната еклесиология. В Православието не структурата като такава обединява, нито юрисдикционната принадлежност, а пребиваването в каноничната Църква, където се съхраняват апостолската вяра, каноните и евхаристийното единство. Извън това никакъв нов „център“ не може да бъде създаден.

            Относно въпроса за възможното възобновяване на общението между Украинската православна църква и Константинополската патриаршия, трябва да се каже, че по принцип Църквата винаги живее с надеждата за мир и възстановяване на общението, защото разделенията са рана върху Тялото Христово. Обаче такова възобновяване може да бъде реално само въз основа на каноничната правда, а не чрез игнориране на съществуващите нарушения на църковния ред. Истинското възстановяване на общението е възможно само при признаване на Украинската православна църква като единствената канонична Църква в Украйна; отказ от подкрепа на разколнически структури; връщане към общоцърковно, съборно решаване на въпросите, засягащи цялата пълнота на Вселенското Православие. Без това всякакви външни форми на „съвместно съществуване“ или „паралелни центрове“ няма да доведат до истински мир в Църквата.

               5. Как се отнасяте към обявеното посещение на папата в Киев? Ще доведе ли тази потенциална визита до активизиране на усилията за формиране на уния в Украйна?

            При отговора на поставения въпрос не на последно място трябва да се отчита позицията на самия папа, който многократно е подчертавал, че свързва възможното си посещение в Киев изключително с края на войната и с настъпването на мира. В този смисъл става дума не за най-близки практически стъпки, а за хипотетична визита, която самият папа разглежда преди всичко в хуманитарен и символичен план – като жест на подкрепа към страдащия народ и призив за прекратяване на насилието.

            От православна гледна точка всяко посещение на предстоятеля на Римокатолическата църква на територия с традиционно православно присъствие, безусловно, не може да се възприема неутрално, тъй като историческият опит свидетелства, че униатската проблематика винаги е била свързана с болка, разделения и сериозни еклесиологични и богословски противоречия. Паметта за това е жива и не може да бъде игнорирана.

            Важно е също да се подчертае, че Православната църква принципно отхвърля унията като път към единство, тъй като истинското единство е възможно само в истината на вярата, а не чрез подчинение на една църковна традиция на друга. За това многократно се е говорило на общоцърковно ниво, включително в православно-католическия диалог. Впрочем именно такъв подход беше деклариран в заключителното изявление при срещата в Куба през 2016 година между Светейшия Патриарх Кирил и Папа Франциск. Единството не може да се гради върху размиване на догматите и еклесиологията. Църквата е призована да бди и да пази вярата, но при това да не се поддава на страхове и слухове. Както учи апостолът: „Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте“ (1 Сол. 5:21).

            В крайна сметка съдбата на Православието в Украйна се решава не от външни визити и не от дипломатически жестове, а от верността към Църквата и Христос, от запазването на каноничния ред и живия благодатен живот. Именно това, а не унията в какъвто и да е вид, остава истинският път на Църквата.

Източник: zivotcrkve.rs, превод на български: редакция на портала „Животът на Църквата“

Снимка на корицата: pravlife.info